Darina Garvanova

СКЕЛЕТИ ОТ СЛАМА

Тръгнала съм към Лакатник, с компанията ще правим скара. Когато небето се разбунтува обаче, работата става сериозна. Лятото днес видимо не желае да дойде с мен да ми прави компания. Блещукащи водни нишки се сипят пред дома ми. Чувам тътен. Идва буря.

С едно врътване на ключа паля колата. Нося се по пътя, все един и същ. Този, който чезне назад. Този, който изниква пред мен. Ръката ми започва да търси глас, който да успокои времето вън и вътре. Зазвучават Стефан Вълдобрев и Обичайните заподозрени – “Мъча се, но все не мога да се помиря с Бога. Да обичам без цена. Всичките си тъмни бесове да укротя.”

Градушката вече удря по стъклата на колата като бастун на излъгана баба на пазара. Тя ме следва, докато стигам кръстовище, на което метални скелети са надраскали имената си по пътните знаци. Поблазва ме мисълта да сменя дестинацията. Ами, ако поне веднъж отида някъде, където никой не ме очаква. И без това никога не съм стигала навреме в бъдещето си. Винаги избързвам. Или закъснявам. Затова спирам, за да прочета имената на враговете си. Те, моите врагове, последни ще умрат. Те, моите врагове, всеки ден ме побеждават. В собственото ми тяло. В чуждите тела.

Металните скелети са се хванали за ръце в безкрайна линия, през която не мога да премина. Опитвам се да ги заобиколя. Ръчна, първа, газ, спирачка. Навън – черни облаци, полегнали почти до паважа. Вътре Вълдобрев – “Добър вечер, хей, кой ме търси? Ти ли си това?”

От джоба си вадя компас и фенерче. От багажника флекс. Човек трябва да е подготвен, когато среща метални скелети на пътя си. Най-добре с флекс. Компасът ме повежда надясно. Добре, че го взех. От години имам навика, когато не знам накъде да тръгна, напук да хвана “у лево”.

Осветявам мястото, което сочи компасът. Там ръцете на скелетите са започнали да гният. Включвам машината. Едвам я държа, защото е адски тежка. След точно 33 минути преминавам, но съм с 10 килограма по-лека.

С едно врътване на ключа паля колата и продължавам напред. Градушката е спряла, но зад черните облаци се очертават нови силуети. Пред мен се изправят стари плашила от слама. Хванали са се за ръце в безкрайна линия, през която не мога да премина. Високи са поне 2 метра. Носят бански и слънчеви очила, а на вратовете си имат вързани зимни шалове. Видът им е нелеп, а шапките им са някак тъжно наклонени наляво. Затова решавам, че и те самите са тъжни. Като времето вън. Като времето вътре. Затова учтиво ги питам:

– Бихте ли се мръднали от пътя? Тръгнала съм към Лакатник, с компанията ще правим скара.

Но те не ми отговарят. Сега вече смятам, че ми се надсмиват и започвам да крещя:

– Не се подигравайте, грозници. Носи нещастие. Махнете се от пътя!

Тишина. Опитвам се да ги заобиколя. Ръчна, първа, газ, спирачка. Няма изход. Затова вадя от джоба си запалка, а от багажника туба с бензин. Човек трябва да е подготвен, когато среща стари плашила на пътя си. Най-добре с туба бензин. След точно 33 минути преминавам, но съм с 10 килограма по-стопена.

С едно врътване на ключа паля колата и продължавам напред. Облаците са се вдигнали и ми се струва, че в далечината мяркам дъга. Карам към нея. Стигам до огромен дъб, на който моят най-близък приятел е издълбал EXIT. Те, моите приятели, последни ще умрат. Те, моите приятели, всеки ден побеждават враговете ми. В собственото ми тяло. В чуждите тела.

Завивам надясно и пристигам в Лакатник. Всички са се събрали на тераската на безхаберието. Прегръщам тях, а те прегръщат сянката ми. Докато стигна, съм започнала да чезна, но съм с крачка по-близо до дома. Лягам в мократа трева, за да си почина. Събуждам се три метра под земята, а до мен стои лопата. Започвам да копая нагоре. След точно 33 минути се изправям, но съм с 50 килограма по-силна. Лятото се е завърнало, за да ми прави компания. Звучи Вълдобрев – “Всеки ден един човек прониква в мене и пониква. Обича ме. От зъбите ми си тъкми усмивка.”

CONTACT US

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Sending
Yogi Chicks
or

Log in with your credentials

Forgot your details?